ВЛАДИСЛАВ АПОСТОЛОВ
Духът на времето не прости на сума ти стари бунтари и професионални провокатори, които преди десетилетия хвърляха художествена киселина върху всеки културен консенсус и пускаха кръв и гной от властващите разкази за света със своите книги, филми, песни, пиеси, програми и изказвания.
През 80-те и 90-те те бяха авангардни, радикални, екстремни, спорни, скандални, опасни, влиятелни и важни. Днес са се превърнали в корпоративни евнуси, декламиращи доминиращите догми на мейнстрийма. Сега са неразличими в публичните си изяви от кухите прес рилийзи на политически партии, транснационални компании и неправителствени организации, които религиозно и ритуално повтарят до побъркване неофициалния член първи на либералния режим за ръководната роля в обществото на “разнообразието, включването и равнопоставеността”.
Легенди на западния индивидуализъм се държат като дирижирани “дайвърсити” дронове без капка кипнала човешка кръв да захрани тяло и съзнание за битка с повелите на епохата.
Ето го Ървин Уелш – шотландското шок перо зад трансгресивни шедьоври на опасната литература като “Трейнспотинг” и “Порно“. Неговите истории за долнопробни наркомани и забавни дегенерати наситиха 90-те с усещане за остроумно отчаяние и хумор, черен като бликнал от недрата на земята нефт. Нямаше индивид, който Уелш да не може да окарикатури, и група, която да не превърне в гротеска. Той отваряше раните на обществото и човешкото състояние и сипваше сол на килограм. Не изглеждаше да му пука за наранени чувства и обидени общности, за накърнени достойнства и погнусени читатели.
Крайните му краски и фрапантните му фрази отвращаваха мнозина, но действаха пристрастяващо на цели поколения от четящи млади мъже и жени, търсещи нещо по-остро, нещо по-освободено от рамките и изискванията на добрия вкус, от ритуализирания свят на възпитанието и маниерите.
Но днес този литературен антигерой от 90-те дава интервюта, в които смирено разказва как пише книга под наблюдението на “трансджендър читател по чувствителността”. Точен цитат. Ще се запитате – какво в името на Чосър и Шекспир е това чудо? И ще сте прави. “Читателите по чувствителността” са скорошни изобретения на смазания смисъл, пръкнали се от пещта на “кенсъл” културата и смразяващата цензура.
Това са активисти и комисари, които следят някой автор да не засегне чувствата на малцинствена група. В случая на Уелш – така наречената трансджендър общност. Подчинен и укротен, шотландецът сам казва как не го било чак толкова страх от “канселиране”, но приел да пише с “читател по чувствителността”, за да “не нарани и представи погрешно” определени демографски групи. Това са думите на човек, отговорен за някои от най-бруталните пасажи в модерната литературна история. Сега казва, че желае да избегне “токсичният дебат”. Ървин Уелш, който преди десетилетия изля няколко цистерни с токсични художествени химикали в язовира на благоприличното писане. Днес той говори все едно е черупка на някогашното си аз. И не е сам.
Кой изобщо би прочел нещо, написано под наблюдението на специален “читател по чувствителността”, назначен от издателство или агент под НПО-натиск, с цел да цензурира всяка човешка истина отвъд официално одобрената пропаганда? Това е истинският кошмар на съвременната литература. Помислете – коя беше последната книга, оставила отпечатък в културата и живяла живот извън тесния кръг на писателски среди, награди и фестивалчета?
Самият Уелш приказва за пост-култура и пост-човеци. Говори за невъзможността днес да се появи роман с влияние, какъвто беше “Трейнспотинг” през 90-те, например. Той казва това без да си дава сметка, че сам участва в противния процес, довел до това положение.
За щастие не всеки писател е подчинен. Мишел Уелбек е един от малкото модерни хулигани на перото, готов да ядоса новите пуритани и да предизвика културна буря. Иън Макюън също дава отпор на вълната. Той се обяви против модата на “читателите по чувствителността” и изрече: “Бъдете смели, кажете истината!”. Но тези автори са истинско малцинство.
“Не знам какво се случва”, каза преди време Макюън относно новата реалност, в която тези активисти премахват от книгите всяко нещо, което усетят като обидно. Следващият път, когато се замислите за отчайващата липса на романи, които не са посредствени, предвидими или политически коректни, се върнете към тези думи и се сетете за тъжната съдба на Ървин Уелш и достойната съпротива на Иън Макюън.
Проблемът засяга цялата културна и медийна тъкан. Бунтарите от миналото останаха без гръбнак, без воля за противопоставяне на официалната лъжа. Скандалният радиоводещ Хауърд Стърн също мутира в отрицание на собствения си образ от 80-те и 90-те. Той беше рисков играч и редовно ядосваше малцинства и мнозинство без да подбира. Обвиняваха го в расизъм и сексизъм и не му пукаше. Сега той обвинява нормалните американци в тези модерни морални престъпления и говори колко го е грижа за “хората, които искат да бъдат трансджендър”. Младият Хауърд Стърн би се подиграл свирепо на сегашната си, възрастна версия.
Това явление се наблюдава в толкова много области и сектори, при толкова много хора с репутации на бунтари. Човек се замисля дали всъщност те не са били такива в едни удобни и наистина свободни за Западния свят времена, и културно-демографски обстоятелства, отишли вече в небитието? “Монти Пайтън” поне си признаха, че няма никакъв шанс да се направи ислямски вариант на християнската им пародия “Животът на Браян”, скандализирал толкова много хора, но в крайна сметка приет като комедиен шедьовър.
А сега културата на отмяна заплашва всеки, който се опълчи на налаганите възгледи и заплаши официалните лъжи с неудобни истини. И затова бунтарите от миналото пишат мрачно и скучно бъдеще под строгия поглед на “читатели по чувствителността”.
