Интелектуалната и морална нищета на „демократоидите“ е на показ отново покрай разговора за драматичните демографски процеси в град като Лондон. Само допреди няколко десетилетия белите британци са били близо 98% процента от населението на английската столица, а през 2021 година бройката им е спаднала цели няколко пъти, до 36%. Данните днес биха били още по-шокиращи.
И това е повод за празник в средите на прогресивни медии и активисти. От години те с гордост казват, че Лондон вече не е английски град, но в същото време ожесточено нападат легендарния Джон Клийз, когато каза, че… Лондон вече не е английски град.
Клийз, разбира се, е най-високият представител на иконичната британска трупа „Монти Пайтън“, прочута със своя сюрреалистичен и абсурдистки хумор, с нарушаването на табута и предизвикването на нравите на времето. Според него Лондон вече не прилича на английски град, в културно отношение всичко се е променило и го няма онова „английско усещане“, с което Клийз е израснал в британската столица преди десетилетия.
Другият проблем, разбира се, вълната от престъпност в града. Английската столица вече не е английска, също така не е и безопасна.
Когато либералите съобщават, че Лондон не е английски град, те го правят с апломб и възторг, с възхита от драматичната трансформация на един исторически мегаполис в мека на мултикултурализма. Но наблюдението на Клийз по-скоро съдържа критична нотка и разочарование, наситено е с носталгия по едно друго време. Той не го казва директно, но се усеща. И това усещане е достатъчно за либералите да помиришат политически некоректна кръв в океана от комуникация и да се насочат към новата си мишена.
Коментарът на Клийз ги постави в неловка ситуация. От една страна те искаха да го обвинят в расизъм и ксенофобия, да препотвърдят липсата на споделена култура и идентичност като основно благо, да подчертаят, че „дайвръситито“ е „най-голямата ни сила“. От друга страна желаеха и да демонстрират, че Клийз е жертва на пропаганда, че говори глупости и разпространява лъжи. За да изпълнят мисията си, те трябваше да представят Лондон едновременно като английски и мултикултурен. Клийз трябваше да бъде едновременно заблуден и расист. Големите леви медии тръгнаха с тази сложна задача и произведоха трагикомични текстове, в които се лашкат между защитата на английския Лондон и апологията на мултикултурния Лондон.
Цялата идея за мултикултурния Лондон – или който и да е друг западен град – е в липсата на една обща, изявена и доминираща култура.
Прогресивните либерали празнуват това, консервативните хора го критикуват. Но в случая с Клийз първите искаха и вълкът да е веган, и агнето да е джендърфлуидно. Мюсюлманският кмет на Лондон от пакисатнски произход Садик Кан отговори на Клийз с религиозно повтаряната реплика, че „Разнообразието е нашата най-голяма сила“ и в следващия ред написа, че Лондон е „английска столица, европейски град и глобален хъб“.
Много по-честно щеше да бъде ако дигиталната линч тълпа за главата на Клийз просто беше казала, че той е прав, но трябва да се радва, а не да е тъжен от „дебританизацията“ на любимия им Лондон. Градът, в който някои имигрантски райони са си доста монокултурни, а атаките с ножове, заливанията с киселина и клановите вражди по улиците между млади мъже с африкански, арабски и пакистански произход са ежедневие. Либералният рай, в който мюсюлманският кмет забрани рекламите с красиви женски тела в Лондонското метро, докато по улиците и парковете на града все по-често се срещат плътно забулени в черно жени. Мултикултурната утопия, в която същият Садик Кан изнесе реч пред полово сегрегирана тълпа, в която жените стояха на разстояние зад мъжете в най-инклузивните ислямски традиции.
Ала много либерали не събраха куража да признаят, че Клийз е прав и просто трябва да сложи розовите очила с рамки във формата на дилдо и да се радва, че английският флаг още не е сменен с този на дъгата.
Засега. Вместо това те демонстрираха един от големите проблеми на движението си. А именно – постмодерната представа за истината. Когато истината я казват те – това е красиво и смело. Когато истината я казва друг – това е слово на омразата. Същото е и с хумора. Една шега е забавна, когато я изрича някой от нашите и противна, когато е доставена от нелиберален враг. Затова, когато чернокожият комик Тревър Ноа каза, че Африка е спечелила световната купа по футбол в лицето на френския национален отбор, либералите се разтопиха от удоволствие. Но когато критични или дори неутрални към мултикултурализма хора и медии – вклочютилно и в България – повториха същите думи без допълнителен коментар, реакцията на прогресивния колектив беше сурова омраза плюс желание за саморазправа и цензура. Вече не е толкова важно какво се казва, а кой го казва. Белият хетеросексуален комик има страшно малко теми, от които да избира вдъхновение за хумор. Довчера е бил забавен, днес е просто расист.
Джон Клийз и неговите колеги от „Монти Пайтън“ предрекоха бесовете на модерния либерализъм още през 60-те и 70-те години на миналия век. В един от многото великолепни скечове на трупата млада дама в родилното отделение пита доктора какъв е полът на бебето, което преди секунди е излязло от нея. Мъжът с медицинска престилка и снизходително снобско произношение отвръща на майката : „Не мислите ли, че още е рано да му налагаме роли?“ Абсурдът на комедийни гении от миналото е сегашната ни реалност. Либерализмът официално стана скеч на „Монти Пайтън“
